Преди почти двадесет години завърших Университета. Получих дипломата си в една наистина тържествена церемония, с тоги, шапки, и всички официалности, които бяха възможни. Поздравления, сълзи в очите на родители, награди, слово от силните на деня и прочие.
След това започна другото учене. И така до днес.
Повечето от нас тогава гледаха с мечти към Голямата медицина. Тя неизменно включва сини или зелени дрехи, престой в операционна поне 12 часа дневно, тичане из коридори, спешни отделения и шокови зали, линейка, която те взема нощем.
Прогонването на мисълта, че може да е по-добре, ако си счупиш крака, защото ще имаш добра причина да си у дома за няколко седмици…
Изтрезняването става в продължение на години. Специалност, втора специалност, дисертация, специализации тук и там (Германия, Франция, Холандия), няколко години работа в Англия, конгреси, купища безсънни нощи. Нови години в болницата и сутрини, в които улиците са празни.
В новините съобщават за някой голям лекар, извършил операцията на годината, века или хилядолетието. И за един куп други, пропуснали това. На сто негативни новини може би една положителна… но негативното продава по-добре, нали?
Моята работа дълго време се състоеше в грижата трансплантираният пациент да оцелее и след като напусне реанимацията.
Днес вече правя наистина медицина. Онази, „обикновената“, която е за всеки ден от живота. Без велики неща.
Освен едно – вече имам време. За пациента, за близките ми, за мен и Вас.
Върнах се към времето, когато медицинските решения се вземаха между пациента и доктора, а не според изискванията на непозната, хладна и служебна трета страна.
Днес имам време да видя моя пациент спокойно. Защото той е най-важният в моята медицинска практика. Не е касата, шефът, министерството или който и да било друг.
Пациентът ми идва навреме и се стремя да не ме чака.
Не ми е приятно някой да ме чака. С моя пациент имаме време да поговорим. Той вече не е носител на основна диагноза и няколко съпътстващи, които ме тормозеха преди, защото няма направления. Нямам нужда от часовете бумащина, само за да се вместя в десетминутните прегледи „по каса“, фонд или каквото е там. Възрастна жена ми благодари, че не гледам само в екрана на монитора през тези десет минути…
Говорим си с моя пациент за всичко онова, което ни тормози и може да е проблем. Поглеждам няколко теста, правя изследване, но ако е необходимо за него, не „за пътеката“.
Мисля дали да оставя всички назначени му досега лекарства… струват ми се много, а някои от тях са само, за да се справят с действието на другите.
Правим план – има нужда да променим малко навиците му, диетата, режима. Добавям медикамент, понякога се налага. Нерядко ги намалявам.
Случва се да имам нужда от съдействие на колега. Познавам чудесни професионалисти, всеки в своята област. Те надали ще спечелят “Лекар на годината”. Но ще видят моя пациент и ще помогнат да сглобим пъзела.
Защо го пиша? Защото го дължа на пациенти, колеги, приятели, партньори. Защото се случва заради желанието и доверието. Заради вярата, че в грижата за здравето ни сме от един отбор. Нашият отбор.